Мнозина свързват Хърватска единствено с Дубровник и всички чудесни места по Адриатическото крайбрежие. Някои са минавали през Загреб на път за Италия. Но има и една друга част, която не е толкова лъскава, но също е прекрасна и гостоприемна. Малко снимки от Осиек.

Явор Гърдев спечели наградата “Сребърен Георги” за режисура на филмовия фестивал в Москва.

Призът е за дебютния му филм “Дзифт”.

Ето един кратък разговор с него непосредствено преди да тръгне за руската столица.

Интервюто е публикувано в изданието за регионална култура и изкуства - А3.

Точно преди година бях тук. Сега съм вкъщи и пия зелен чай с ябълков сок пред лаптопа. Тъжно.

P.S. Кецовете са на Игор.

Вчера гледах “Лазар и Исус”.  Отидох с доста смесени чувства. Исках да го видя основно заради шума, който се вдигна около него. Първо поради протестите на църквата срещу реализацията в Пловдивския театър, а после и заради количеството награди и похвали, които натрупа.

Никога не съм била запалена по спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Въпреки че оценявам работата им с актьорите. Но по-голямата част от проектите им са силно ориентирани към фестивалната публика в чужбина. Също така последните им програми по Достоевски, Толстой, Цветаева и Стриндберг оставиха у мен твърде мрачни и тягостни усещания.

Намеренията ми бяха да изгледам 15-20 минути и след това да пия бири в “Лавандула”. Но просто не можах да си тръгна. Изгледах “Лазар и Исус” на един дъх. Без да откъсна поглед от сцената. Без да си погледна часовника нито веднъж. След това си говорихме с Люси, че цветовете в спектакъла изглеждат като картина на холандски майстор. Май трябва отново да прочета “Антихрист”.

От 12 години следя професионално Международния театрален фестивал Варненско лято. Винаги съм имала особени пристрастия към българската програма, въпреки чуждестранните гости, които с всяка изминала година стават все по-звездни. Предпочитанията ми към родните спектакли не се дължат на някаква патриотична привързаност, а на простия факт, че се играят на български.

Тази година обаче един спектакъл успя да разчупи традицията и да ме завладее изцяло, въпреки езиковите различия. Болката във врата от постоянното взиране в субтитрите не ми попречи да се потопя изцяло в атмосферата на Андромаха – постановка на френския театър Буф дю Нор. Това е второто гостуване на парижката трупа след Великият инквизитор на Питър Брук миналата година. Режисьор на Андромаха е британецът Деклан Донелан, който е познат на българските ценители с гастрола на театъра Чийк бай джаул през далечната 1981 г. За Донелан работата върху пиесата на Расин несъмнено е била удоволствие не само заради поканата от неговия кумир Питър Брук, но и поради сантиментални причини. За първи път режисьорът се сблъсква с текста на Расин още 15-годишен, по време на курса си по френски.

Основната идея на Донелан е да покаже цялата сила на емоцията, скрита зад една твърда класическа форма. Молбата му към актьорите е била да не обръщат внимание на формата на стиха, а да си задават въпроси за същността на героите.

„Деклан Донелан не прави режисура в традиционния смисъл и дори когато това се случва, той се извинява. Работата му е фиксирана изцяло върху актьорите – занимава го как актьорът използва пространството и въображението си. Неговата методология може да се изрази с изречението – аз няма да ви уча да играете, а ще се опитам да разбера какво ви пречи да играете“, разказва Кристоф Грегоар /в ролята на Пир/.

Персонажите са едни неуспели оратори. На сцената ги няма героите от Троянската война. Те са умрели или изчезнали. Присъстват само децата на героите и второстепенните персонажи.
„Изметохме и изхвърлихме от пиесата на Расин всичко, което беше твърде класическо. Всичко се превърна в нещо ново и непознато. Беше като някакъв взрив на сцената. Донелан искаше да изразим всичко грозно, цинично или дори перверзно в героите. Не случайно зрителите се шокираха и се питаха – това наистина ли е класическа трагедия?“, допълва актьорът Ксавие Боафие.

Варненци и гостите на театралния фест имаха възможността на видят 99-тото представление на Андромаха.

Никой не ме е питал, но аз да си кажа

Повечето хора, които ме познават, знаят, че съм болен фен на Агата Кристи. Прочела съм всичките и криминални романи и сборници с разкази, които са повече от 80. Винаги съм искала да пътешествам по нейните стъпки, да попадна в мистериозния свят от забутани английски селца и екзотични дестинации като Иран, Ирак и Сирия, или дори да погледна дивите и мрачни Балкани през нейните западно-европейски очи.

Първата спирка от този своеобразен трип, се оказа съвсем изненадващо - хърватското градче Винковци. Повечето ще се запитат каква е връзката с английската крими-кралица. На това място е извършено убийството в Ориент експрес. Разбира се, самата гара, далеч не е от времето на Агата Кристи, което малко ме разочарова. Сградата е в типичен за късния социализъм архитектурен стил, но за сметка на това е чиста и просторна.

Думата чист ме преследва по време на целия ми престой във Винковци. Няма значение дали говоря за централната улица, реката Босут, която минава през града, околоблоковите пространства или градския театър.

Въпреки че има около 30 хиляди жители, глобализацията не е пропуснала да бележи и Винковци. На скромното стъргало се редуват Benetton, Kenvelo, Gas, Puma и други световни брандове. По-любопитното е, че в близост до Градския музей, има цяла уличка само с книжарници. С Игор веднага нахълтахме с голямата кошница, но за съжаление книгите са доста скъпи в сравнение с България и Сърбия. Истинската шопинг треска обаче ни завладя на първата будка за вестници, която се оказа като пещерата на Али Баба за феновете на комикси. Напълнихме три торби с най-любимите ни Dylan Dog, Martin Mystere и Zagor, като единственото ни притеснение беше, да не ни арестуват на границата за контрабанда.

Тук някъде трябва да спомена, че поводът за посещението ми във Винковци, не беше, за да се снимам на гарата. А вторият фестивал за документални рок филми - DORF. Останах приятно изненадана, че в такова миниатюрно градче има ентусиасти, които организират подобни мероприятия. Публиката беше изпъстрена с алтернативни екземпляри, каквито по нашите фолк ширини отдавна не виреят. За съжаление доброто ми възпитание ми попречи да ги снимам. Всъщност алтернативната сцена не ме изненада особено. Все пак Винковци е родното място на хърватската ъндърграунд легенда Satan Panonski. Няма да се спирам подробно на фестивалната програма. Ако някой проявява интерес, може да разгледа сайта : www.dorf-vk.com

Пътешествието из хърватските потайности продължава. Да се готви Осиек.

Когато започнах този блог тържествено си обещах, че няма да пиша нищо сериозно и нищо, свързано с личния ми живот. Сега съм на път да наруша обета си, поради радините вълнения, обхванали интелектуалния елит във Варна. Поводът е, кандидатурата на града за културна столица на Европа през 2019.

Следя така наречения културен живот във Варна повече от 10 години и въпросните напъни ми се струват нелепи, да не кажа смешни. Само бегъл поглед върху програмата на Ливърпул ще ви убеди в абсурдността на подобна акция. Нужно е само да споменем откриването. Началото в Ливърпул беше обявено от легендарния бийтълс Ринго Стар. Във Варна тази чест сигурно ще се падне на хип-хоп иконата Мишо Шамара.

Да продължим с един малък куиз /нали това е актуалното име на викторината?!/

Знаете ли коя е сградата на варненския Драматичен театър? Да, да, същата - онази червената на шадраваните. Не, това не е операта. Научете го веднъж завинаги и не се излагайте повече. Но вероятно хората не са виновни, че операта и филхармонията нямат собствен дом и се налага да съжителстват съвместно с театъра. Дори тази година ръководствата на двете институции са се обединили в исканията си и се надяват да получат пари, за да сменят… седалките в салона.

Що е това? Театър или опера?

Друга културна институция, което се скита немила-недрага още от създаването си е Регионалната библиотека. Не знам дали има друг град с високи културни претенции, в който библиотеката е подритвана като нежелано дете десетилетия наред.

Коя е последната изложба, която сте запомнили? Май няма такава. Единствената голяма изложбена зала на “Княз Борис” 65 беше дадена на концесия от общината и мистериозно изчезна, както и много други подобни обекти. На пръв поглед галериите във Варна са многобройни, но повечето от тях са еднотипни и рядко можеш да попаднеш на стойностна изложба. Да не говорим, че по-голямата част са забити в разни сутерени и мазички и един чуждестранен турист трудно може да ги открие, дори и да е бил шампион по ориентиране.

Кога за последен път сте били на концерт? Какво впечатление ви направиха залите? Няма ценител на класическата музика, който да не е попадал в сауната на подпокривното пространство на Градската галерия, където се провеждат по-голяма част от концертите на най-стария фестивал в България “Варненско лято”. Или може би аз съм твърде консервативна и това е някаква революционна комбинация от изкуство и спа-процедури.

Колко музеи знаете във Варна? Със сигурност само един - онзи големият, който се намира до общината. Да си призная и аз не знам точното му наименование в момента, но сред широката публика, е познат като Археологическия. Не мога да си изкривя душата, там през последните две години наистина имаше значими изложби. Лошото е обаче, че липсваше каквато и да е реклама и самите експонати не бяха представени подобаващо. Останалите музеи в града живеят още във Възрожденската епоха и единствената причина да ги посетите е да сте history geek и имате нужда от пътуване във времето.

В същото време медиите непрекъснато ми пробутват поредния ултра-мега- мол-спа-бизнес-шопинг-ризорт- и каквато мръсна думичка се сетите още - проект. С примерите дотук, мисля, че всеки може сам да прецени, дали Варна е по-близо до културата, или до бахура.

P.S. В следващия епизод ще ви запозная с най-голямата “гордост” на града - фестивалите.

Признавам си, че преди да срещна Игор имах съвсем повърхностна представа за пънка. Разбира се, в касетната ми колекция, присъстваха албуми на Sex Pistols, The Clash, Ramones, Dead Kennedys, но просто ги възприемах като нещо, което трябва да чуя. Най-малкото заради факта, че без пънка, нямаше да съществуват любимите ми стилове - ню и дарк уейв.

Днес бяхме събудени още в 8.30 от sms, за да не забравим Sid’s Day. За непросветените - на 2 февруари 1979 г. умира пънк легендата Сид Вишъс. За скандалния басист на Sex Pistols са изписани много редове, но любимото ми определение, е на мениджъра на групата Малкълм Макларън - “if Rotten is the voice of punk, then Vicious is the attitude”.

За съжаление тази година не се представихме на ниво, по ред причини. Но за да не получим черна точка в Книгата на анархията, следващата 30-та годишнина, ще я отбележим подобаващо.

И докато гледам плаката на стената с вечно младия Сид Вишъс, още веднъж се убеждавам, че пънкът никога няма да умре.

What City Should You Live In?

	You should live in New York City. America’s largest city will ensure that you will blend into the crowd. You are the brooding type–introspective, creative, and eccentric–and NYC’s cutting-edge, individualistic culture and ambience will appeal to you.
Find Your Character @ BrainFall.com

Повече от 15 години вярвах, че Лондон е идеалното място за мен. Хмм, май трябва да преосмисля бъдещето си